Елена Петрова: Майчинството е моят най-важен и труден житейски урок

Последна промяна 08.08.2023

Съвременната жена е подложена на огромен натиск да е перфектна

Елена Петрова е майка на три деца, кака и близнаци.

Започва да пише първата си книга – „Очакваме близнаци“ малко след като бебетата навършват годинка. Има и собствен блог за родителство във Фейсбук – За Майките и Хората.

Поканих Ели да си поговорим и искам да ви кажа, че интервюто тук истински надгражда нейната книга, показва още неща от кухнята и ми е особено скъпо и любимо.

Приятно четене 🙂 

Здравей, Ели! Моля те да се представиш пред читателите на блога.

Здравейте, казвам се Елена Петрова и съм майка на три деца, две от които – близнаци.

По образование и професия съм юрист. Понастоящем се опитвам да се изявявам и като писател и блогър.😊

По душа съм по-скоро артистична личност – поет, писател, мечтател, артист. Ако трябва да се опиша само с две думи, те биха били „практичен романтик“. 

Интересувам се от теми като родителство, психология, духовно и личностно усъвършенстване, здравословен начин на живот.

Ако трябва да съм честна, много ме затрудни с този въпрос. Защото всеки ден си задавам въпроса: Коя съм аз и какво искам?

Стремя се да научавам всеки ден нови неща, да предизвиквам себе си, да се надраствам, а това неизменно води до промяна и надявам се прогрес. 😊

Георги Малчев: Родителите имат суперсили

Поводът да те поканя е твоята първа книга – „Очакваме близнаци“. Откъде дойде идеята за нея? 

Още когато близнаците бяха на 7-8 месеца си спомням, че за първи път ме осени тази мисъл, но веднага я пропъдих, защото по това време подобно начинание беше напълно немислимо.

Когато бебетата станаха на 1 г. и 3 м. тази идея се завърна отново и този път беше доста настоятелна, бих казала направо натрапчива.

Вече бяха минали критичните първи месеци – година, бях успяла да се съвзема от първоначалния шок от появата на близнаците, да се окопитя и завърна в действителността.

По това време, макар все още да беше трудно,  близнаците вече имаха сравнително добър режим.

Тогава си казах, че ако докато децата спят, не започна да правя нещо за себе си, ще полудея и няма да издържа физически и психически на натоварването.

В дните, когато по време на тяхната почивка само домакинствах и отхвърлях къщни задължения, след това се чувствах преуморена, изнервена, неудовлетворена, потисната, неспособна да съм пълноценен родител, съпруга, жена, личност.

Това беше моето спасение и грижа за себе си – да пиша, да творя, да осъществявам най-съкровеното себе си.

А защо точно книга за близнаците? 

Защото тази тема толкова живо ме вълнуваше, толкова много беше и е вградена в моята същност и личност, че повече от година след раждането, продължавах да следя с неспирен интерес всеки пост и информация за бременността, раждането и отглеждането на близнаци, сякаш тепърва ми предстоеше отново.

Вече бях изчела много, изпитала много и определено имах какво да кажа и разкажа. Спомням си, че докато бях бременна, много исках да прочета книга за близнаците, но не открих почти нищо на българския пазар.

Ти сама знаеш, че близнаците са съвсем „друга бира“ в сравнение с отглеждането на едно дете и по никакъв начин не можеш да бъде подготвен само с опита си от първото дете/деца или книги, които не са предназначени за родители на близнаци. Много е различно, несравнимо, неприложимо.

Исках да разкажа по един увлекателен и полезен начин на бъдещите родители на близнаци какво да очакват през този несъмнено най-труден и предизвикателен период, който за повечето от нас преминава в един безпаметен „хаос и мъгла“.

Бих искала да завърша този въпрос с думи, които бях чула от друг автор преди време: Не аз избрах тази книга, а тя избра мен. Щастлива съм, че тази книга избра мен.

Трудно ли ти беше да намериш време за писане? 

Трудно, много трудно.

Извинявам се на читателите за многословието си, но ще започна с отговора отдалеч.

Знаеш ли всъщност кой беше най-големият урок, който ме научи тази книга?

Че ако чакаме обстоятелствата да станат благоприятни, за да осъществим мечтите си, просто никога няма да направим нищо и ще си останем с нереализираните си желания, само с исканията и копнежите си, защото обстоятелствата никога не са достатъчно благоприятни.

Сещам се за едно мъдро сказание: „Веднъж учителят попитал ученикът: – Кога мислиш да осъществиш мечтите си? Ученикът отвърнал: Когато ми се отдаде такава възможност.  А учителят му отговорил: „Възможността никога не идва, тя винаги е вече тук“.

Затова си казах, че ако чакам да остарея и да се пенсионирам, за да имам време да сбъдна мечтата си да пиша – един от най-спъващите успеха модели на мислене, никога няма да постигна нищо.

И реших въпреки умората и липсата на време, въпреки съмненията и неувереността (не, моите близнаци не са били някакви кротки, тихи и спокойни ангелчета, които само са си играели кротко, докато аз седя, пиша и им хвърлям по един поглед, доволно посръбвайки си от кафето) да започна, да направя първата крачка.

И след  като направих първата стъпка и започнах, пътят сам започна да се разкрива пред мен. Това е най-трудният, преломен момент.

Всъщност повечето хора не започват нещо, защото не виждат пътя пред себе си, страхуват се от неизвестността и липсата на перспектива. А истината е, че крачките сами се задвижват веднъж щом дръзнеш да тръгнеш. 

Написването на тази книга е едно от нещата, за които след време си казваме: „Човече как въобще го направи?“ И аз не знам.

В момента например, може би от сезона, може би от възрастта на близнаците, ми е много трудно да намирам време за писане, а вечер съм твърде уморена за каквото и да било.

Явно съм уцелила някакъв много благоприятен период. Близнаците бяха на 1 г. и 3 м., вече беше есен. До края на декември същата година (2020 г.) вече бяха успяла най-грубо да напиша тялото на книгата.

Бях вдъхновена, бях като навита пружина и това ми даваше сила да пиша бързо и ефективно. Използвах всеки един възможен момент, когато децата спяха, за да пиша.

Веднага щом ги приспях на обяд, за 15 – 20 мин, свършвах само най-неотложната, критична къщна работа и веднага сядах да пиша.

Останалата работа вършех вечер, след като се прибереше мъжа ми и имаше възможност да бъде с децата.

Дори не съм губела време, за да ям. Ядях на крак, ядях, докато пиша. Всеки 10 минути ми бяха ценни.

Вечер, след като всички заспяха, отново сядах да пиша – докъдето ми стигнат силите. 

Но дори, когато съм имала тежки дни на умора, депресия, проблеми от различно естество, си казвах, че не трябва да спирам, че трябва да напиша нещо, дори и само една страница.

Не трябваше да имам „празен“ ден. Дисциплината е това, което ми помогна да напиша „Очакваме близнаци“. 

 

Всъщност писането за мен беше най-лесната и бърза част (все пак съм юрист 😊). Много повече време ми отне търсенето на информация.

Чела съм по 15-20 и повече статии по даден въпрос, включително научни, на английски език –

търсила съм информация в книги, за да избера и синтезирам най-ценната, полезна, интересна, обективна, безпротиворечива информация, която да поднеса по един достъпен и приятен начин в книгата.

Понякога прекарваш по 2-3 часа в четене, само за да напишеш един израз или едно изречение.

На последно място, но може би на първо по важност, е приносът на моя съпруг. Някои хора шеговито ми подхвърляха, че трябва да го напиша като съавтор. Без неговата подкрепа нямаше да мога да пиша.

Той пое голяма част от тежестта по отглеждането на децата. Той прекарваше немалко нощи при тях (Теодора все още се будеше много често по това време), за да мога аз да се наспя и да почина.

Сутрин също ме е оставял да спя до по-късно, за да имам сили. В дните, когато е работил от вкъщи или не е бил на работа, също съм използвала всеки удобен момент, за да се усамотя и да попиша малко. 

Каква информация ти липсваше на теб самата като бъдеща майка на близнаци? Знаеше ли какъв филм те очаква?

Нямах никаква идея какво ме очаква, но това го разбрах след раждането на децата. Въпреки, че се стараех да чета и да съм теоретично подготвена, изглежда това не е било достатъчно.

Липсваше ми представата какъв точно е животът с две бебета, как се усеща, как се преживява, какво се случва с теб – не само физическите параметри, но и психологическите.

Определено не знаех какво ми предстои – знаех само, че е трудно, но не можех да си представя реалните параметри на тази трудност.

Неслучайно книгата ми започва със следния цитат: „Има две неща в живота, за които никога не сме истински подготвени – близнаците“.

Наистина е доста трудно да се подготви предварително човек, преди да изживее реално това нещо и се надявам в книгата да съм успяла да пресъздам едно живо, истинско усещане, което да помогне да бъдещите родители да си представят това, което ги очаква. 

А как избра какво да включиш в „Очакваме близнаци“ и кои специалисти да поканиш за сътрудничество? 

Структурата и съдържанието на книгата се получиха спонтанно, в процеса на писане. След това, по време на неколкократните ми прочити и редакции доизкусурявах, добавях информация, редактирах, изтривах, премествах глави, включвах нови.

Докато пишех, по всяко време на деня ме връхлитаха идеи, които записвах в една тетрадка и при първа възможност доразвивах и пишех на лаптопа. Държах тетрадка и химикалка във всяка стая, за да са ми под ръка.

През няколкото месеца, в които пишех книгата, непрекъснато мислех за нея, по всяко време на денонощието. Бях вдъхновена, имах много идеи, горях. 

Реших да разделя смислово и тематично книгата на три части – бременността, раждането и отглеждането на близнаци до навършването им на 1 г.

Реално погледнато, аз можех да пиша само за този период, тъй като бях минала през него и от дистанцията на времето, той вече ми се беше поизбистрил.

Същевременно, той е най-трудният, според мен  – родителите на близнаци се нуждаят от най-много помощ и сили именно тогава.

Нямах много време за губене, защото от опита си с първото дете, знаех, че спомените избледняват доста бързо и ако бях решила да изчакам още малко, щях постепенно да изгубя детайлите и живото усещане.

А по двете критично важни теми потърсих съветите на специалисти – IBCLC сертифицирания консултант по кърмене Ася Демирева и д-р Петър Игнатов.

Има две неща, които за мен са водещи при избора на специалисти за сътрудничество – 1) несъмнен професионализъм, компетентност, знания и опит; 2) човешко и нормално отношение  т.е. без превземки, арогантност, излишно самочувствие.

Водещо е усещането ми за човека, усещане, че може да му се доверя.

За щастие, хората, които избрах, веднага откликнаха на искането ми, за което съм им благодарна.  И тук според мен важи принципът  – книгата сама си избира хората. 

Запознайте се с Данила Иванова – майка на 6 деца и учител по призвание

Имаш и личен блог във фейсбук – „За Майките и Хората“, разкажи ни и за него – как се роди идеята?

След като написах книгата, осъзнах, че това не е достатъчно. Всичко в днешно време се случва в Интернет. Трябваше да дам трибуна на себе си, още повече че съвсем не беше известно каква ще е съдбата на тази книга.

Затова в Новогодишния си списък с цели за идната 2021 г. най-чинно си записах „Да си създам блог и да имам смелостта да пиша в него“. Дори и името му бях избрала вече.

Писано-сторено. Макар, този блог да се роди някак с идеята да послужи на книгата, истината е, че той веднага заживя свой собствен, самостоятелен живот.

Исках да мога да пиша, да споделям интересна, полезна, вдъхновяваща, любопитна, полезна, практична, а понякога и забавна информация, която съм прочела и научила, както и своите мисли, впечатления, идеи, преживявания, опит като родител.

Обичам да споделям с другите хора нещата, които съм научила и са ми помогнали да подобря живота си.

Основно пиша и споделям информация по темите за родителство, психология, отношения в семейството и между мъжете и жените, но не бих искала да се ограничавам само до това. Затова той е и „За Хората“, не само „За Майките“.

В действителност най-голямата част от публикациите са ми свързани с темите отглеждане и възпитание на деца.

В момента книгите, които чета и интернет платформите, които следя, са основано на тази тематика.

Често споделям цитати от тези книги, от психолози, специалисти по детско развитие, педагози и въобще безспорни авторитети в областта на родителството, придружени с кратък мой коментар.

Избягвам клишета и баналности,  внимателно подбирам текстове, които са вдъхновяващи и оригинални, но същевременно полезни, практични, ценни, интересни, които имат потенциала да ни накарат да се замислим и да променим нещо в себе си и живота си.

Наистина, в блога си споделям много вдъхновяващи неща за родителството и може би изглежда сякаш съм ги приложила напълно и пиша от позицията на достигнатата дестинация.

Уви, не е така.

Нещата, които споделям и пиша, са Идеалът, към който се стремя. Аз съм някъде там, на Пътя, и често ми се струва, че съм съвсем в неговото начало.

Но макар и бавно, не спирам да вървя. Защото вярвам, че успехът е сбор от Упоритост и Дисциплина.

Как се чувстваш сега, когато децата вече не са бебета, успяваш ли да поемеш контрол, да си върнеш част от предишното „аз“? 

Вече не живея в онази безпаметна мъгла, както в първите месеци след появата на близнаците.

Вече живея в действителността, осъзнавам себе си, мога да се видя като отделен и самостоятелен човек от децата си, да имам мечти, цели и в този смисъл вече съм върнала „предишното си „аз“, макар то вече да е съвсем различно 😊.

Но често казано, наистина ежедневието ми с три деца е като „скоростно влакче“.

Не ми остава време за нищо, дори говоренето по телефона е рядък лукс. Въобще не усещам да имам контрол и да се справям.

Повечето дни се чувствам преуморена. Ти сама знаеш как е с близнаци на 2 г. във възрастта на активно самоутвърждаване и малко по-голямо дете.

В някои отношения дори ми е по-трудно. В края на деня, често се споглеждаме съчувствено със съпруга ми с поглед, казващ: “Оцеляхме и този ден“ 😊

Опитвам се да си почивам, докато спят децата. Тогава чета и пиша, което е времето за мен, за сметка на по-небрежното отношение към къщните задължения.

За съжаление, когато времето е кът, човек трябва да приоритизира.

Личното ми развитие и усъвършенстване за мен е топ приоритет. Същевременно той е инвестиция и в децата, защото на тях можем да дадем само това, което имаме в себе си.

Как те промени майчинството – какво показва равносметката ти към момента? 

Майчинството ме превърна от плахо и неуверено момиче в истинска жена – по-смела, по-силна, по-самоуверена, знаеща какво иска и готова да се бори за него.

Майчинството е моят най-важен и труден житейски урок.

Това е преживяването, което промени живота ми кардинално, даде ми нови сетива, успя да ме превърне в по-силен, борбен и издръжлив човек, култивира в мен редица качества, които не подозирах, че мога да притежавам.

Неда Бресковска – Милушева: Децата и кариерата могат да вървят ръка за ръка!

И един последен въпрос – какво според теб е нужно на всяка майка, за да постигне личен баланс между кариерата и семейството? 

Съвременната жена е подложена на огромен натиск да е перфектна като съвместява стотици функции, които едно време, в живота на общностите, са се споделяли с другите членове на колектива.

А сега двама души – мъжът и жената, трябва да създадат и поддържат цяло „село“.

Това е невъзможно и колкото и амбициозен да си, просто няма  как да се справиш, а това неизменно води до усещане, че не успяваме, че се проваляме, до комплекс за малкоценност и чувство на вина.

В твърде забързания съвременен живот жената  често изгубва себе си, своята женственост, спокойствие, творчество, редица чисто женски качества.

Кариерата след раждането на децата – от къде да започнете 

В това отношение майчинството ни помага да забавим ритъма и да се върнем към себе си.

Когато една жена е спокойна, мъдра, женствена, когато върви в потока на енергията и любовта, когато твори, обича, когато намери себе си, мисля, че нещата се случват естествено и тогава изчезва неприятната триада „деца“ – „работа“ – чувство за вина“.

Това, което искам да кажа е, че за да постигнеш баланс между кариерата и в семейството, първо ти самият трябва да станеш балансиран човек. Промяната е отвътре-навън. 

Що се отнася до децата, авторът на една от моите любими книги – „Майчината любов“ – руският психолог Анатолий Некрасов, твърди, че в здравословната ценностна система децата идват едва на трето място – след самия теб и отношенията ти с партньора.

А проблемът е, че сега децата неправилно  са поставени в центъра на семейния живот.

Родителите не бива да изпитват чувство за вина затова, че се грижат се себе си и живеят живота, който искат, включително като работят.

Защото „Най-тежкото бреме върху плещите на децата ни е неизживяният живот на техните родители.“

---

Виж още интервюта с майки:

Николета Аврамова: Бъдете смели и упорити

Мама Милка: Не спирайте да се грижите за себе си

Глория Караиванова: Създадохме “Босилко” от любов към природата

Светлина Берберска-Василева: Освежаващо е да си спомниш какъв човек си, извън ролята на майка