Последна промяна 06.05.2022

Децата винаги ще ни разберат, ако им покажем, че играем в един отбор 

В това интервю няма снимки на чисти и кротки деца, майката изобщо не е перфектна и даже има склонност да се тревожи и ядосва. А като ѝ мине, влиза във фейсбук и споделя и с нас, за да видим, че гневът, вината, депресията и търсенето на решения не са си само наши лични драми. 

Хубавото е, че Вики се старае да намали щетите и аз я поканих да си поговорим точно за това – как се справя днес, какво ѝ помага и какво не, как е открила позитивното родителство и наистина ли вярва в него.

Приятно четене!

Здравей и добре дошла 🙂 Коя беше Вики преди да стане майка и коя е Вики днес – две деца по-късно? 

Здравей, Алекс! Аз съм Виктория Миндова, майка на две деца, обучител по позитивно родителство, специализант „Педагогическа психология“, бивш журналист и редактор, настоящ автор на блога “Майка с часовников механизъм”. 

Преди да стана родител, бях работохолик, екстроверт с неистова жажда за живот и истинска любов към концертите. 

Днес имам точно толкова любов към живота и музиката на живо, но второто стана почти невъзможно след появата на ковид. 

Кога усети, че позитивното родителство е твоето липсващо пъзелче от новата ти роля? 

Честно казано, преди децата цялата концепция за позитивната психология и производните ѝ ми се струваше като бял прах за душата на лековерни наивници, които не могат да се оправят със собствените си проблеми и затова търсят разни позитивни концепции, с които да се самонадъхват, че всичко е супер в скапания ми живот. 

Давам си ясна сметка, че звучи доста цинично, но понеже ме питаш –

предпочитам да съм честна, само за да подчертая, че преди децата не можеше да съм по-далеч от идеите на позитивната дисциплина. Даже не знаех, че съществува такова нещо. 

Много искрен отговор, оценявам го 🙂 Да те попитам тогава така – какво се случи с теб след като стана родител? 

Когато се роди първото ми дете, имам чувството, че самата аз се преродих. В мен избухна огромен заряд от любов, като Супернова. Това тотално промени усещането ми за център и важност в живота и встъпих в новата си роля съвсем спокойна, like a pro, както се казва. 

Проблемите, започнаха да се появяват след като забременях с второто си дете и тогава започнах да изпитвам сериозна тревожност.

Започнах все по-често да се чувам да викам; да виждам, че детето не иска да съдейства; да се изнервям от елементарни неща; постоянно да имам очаквания, които някой не е срещнал.

Някъде тогава осъзнах, че има нещо изконно грешно в начина, по който искам да се случват нещата вкъщи.

Било е труден момент! Каква беше първата ти реакция? 

Започнах да чета и да търся информация за възпитанието. 

Всяка следваща стъпка ме водеше до извода, че проблемът не се корени в характера на детето, а в отношението ни към него и към самите себе си.

За мен това беше ключов момент в личностното ми израстване. 

Започнах да променям поетапно подхода си към проблемите и отношенията ми с децата приеха нова различна форма – по-градивна, с по-малко напрежение и с повече удоволствие от родителството.

Все още има дни, в които ми се ще да не съм ставала от леглото, но хубавото е, че вече не се чувствам виновна заради това – и майките сме хора, дет се вика :):):):).  

Все още ми се случва да почвам изречение с фалцет „Ама пак ли …..“ или да изругая тихо зад зъби с надежда, че малките няма да ми обърнат внимание, но знам че имам обратен път и техники, с които да успокоя бурята преди да се е развихрила. Не може да искаш да си по-зен от Буда и по-блага от Христос. 

Това, което не се казва гласно, но е истина, е че концепцията за позитивното възпитание, възпита първо мен – родителят, а децата получиха по-добра версия на майка си. 

Поканих те, за да си поговорим как да останем свързани с децата в забързаното ежедневие. Как се справяш ти? 

Всъщност това е болно място на всички родители, не само на майките. Виждам го в моето семейство, виждам го и в приятелския ни кръг, а честно казано, когато правя ретроспекция на моето детство, виждам, че това е било проблем и за моите родители. 

Единственият начин да останем свързани с децата е като им отделяме време, качествено време. Време, в което няма телефони, няма таблети, няма телевизори. 

Ще кажеш „Няма що – голямо откритие, ама откъде време, когато работя, уча, гледам деца и се опитвам да съм що-годе читав партньор на мъжа ми“. 

Не познавам майка, която да не върши няколко неща едновременно…

Знам, така е! 

Затова времето с детето, колкото и ограничено да е, трябва да отговаря на едно условие „Аз и ти в пълно присъствие на ума“.

Това също означава, че мислите ни докато сме с децата трябва да са за тях в настоящия момент,

а не докато съм с 4-годишното на пода с легото, да мисля какво ще яде след един час, дали й стягат пантофите, тормози ли я Иванчо в новата градина. 

Да се отдадеш напълно на момента е умение, което губим с порастването. Като възрастни бързаме да учим техники за фокус и концентрация, защото сме забравили какво е да играеш с едно камионче, което може да е целият ти свят в някакви 10 минути от живота ти.

Друго важно условие, за да останем свързани с децата е езикът, който използваме, когато общуваме с тях. Те се учат да общуват с другите, като гледат нас. Те се учат да общуват със себе си, като наблюдават как ние се обръщаме към тях и какво им казваме.

Ще разкажеш ли малко по-подробно какво точно имаш предвид?

Ще го кажа така – децата са като чужденец в далечна непозната страна. Те гледат „местните“, разбирай – родителите и правят твърди заключения как функционира светът. 

Ако ние им покажем, че с грубост и сила нещата се случват, те ще възприемат този модел и ще формират отношението си към света и към себе си на тази база.  

Ако им покажем  уважение и любов, те ще искат да взаимодействат със света по същия начин. 

И тук бързам да кажа, че да се държиш уважително и с любов, не означава, че си либерален родител, който накрая отглежда разглезени хора с неадекватни очаквания за света. 

Първият принцип на позитивната дисциплина е да показваме уважение и твърдост, когато децата тестват границите си.

Не е нужно да се вика, за да се каже, че нещо не е приемливо. 

Освен това, друг основен принцип е децата да се учат от естествените последици, които те ще изпитат сами на гърба си от предприетите действия. 

Не означава, че ще го пусна да скача по линиите, докато го бутне трамвая, но ако се спъне, защото е решила да тича с две различни обувки вкъщи, вече ще знае, че това не се прави.

Естествените последици са друг начин да кажеш, че чуждият опит, никого не е научил. 

Гореизброените неща са основни принципи изведени от един от бащите на психоанализата и основателят на индивидуалната психология Алфред Адлер. Позитивната дисциплина е изградена върху неговата теория за отглеждане на здрави и независими хора и аз припознавам като свои описаните концепции. 

Това не е някаква мода/нов тренд сред милениалите, а научно утвърдена концепция вече почти век, основана на изследването на нуждите на хората и на познанието на човека като наука. 

Специализираш “Педагогическа психология”, откри ли рецепта как да се преборим с чувството за вина? 

Виж, чувството за вина е някак неизбежно свързано с майчинството и на мен ми е много познато, но истината е, че това чувство за вина не ти върши никаква работа, ако не се вслушаш в него. 

Ако се чувстваш виновен, че не изкарваш повече време с детето, тогава размести блоковете в календара и планирай нещо супер-яко, за което детето мечтае и го направете заедно. 

Ако се чувстваш виновен, че си загърбил личностното си развитие и си се претопила в отглеждането на децата, потърси помощ от близките и се захващай с каквото ти е на душата.

Всъщност съм съвсем наясно, че не е толкова лесно за всеки, както го описвам, но основната идея е че

няма нужда да се търкаляме постоянно във вината и неудовлетворението. 

Вината ни трябва да е отправна точка за това, което не харесваме в себе си и да си изясним какво трябва да променим. Това е велико и освобождаващо действие – да захвърлиш вината, дори да й благодариш и да продължиш напред. 

Понякога човек има нужда от съвсем малко побутване, за да направи генерални промени към по-добро.

Тук играе много важна роля общността, с която ще се обградиш. Търсенето и намирането на съмишленици е най-големият ми подарък, който съдбата ми подари през миналата година. 

Точно в курса за „Как да преодолеем гнева и вината“ на „Осъзнати родители“ се запознахме с теб, срещнах великолепната Ели Мантовска и открих още куп вдъхновяващи хора, които имат обща цел – да са по-добри в призванието родител и не само. 

Вярваш ли, че винаги има обратен път и възможност да поправим отношенията с децата си?

Необратимите моменти в живота са свързани главно с някакъв тип крайна загуба – смърт, любов, категоричен отказ от разбиране. 

За всичко останало има обратен път, стига да има желание някой да го измине.

Може би се повтарям, но понякога всичко, от което човек има нужда е промяна на гледната точка, за да се види светлина в тунела.

Идеята ми е, че да – винаги има обратен път, когато има воля за промяна. 

А ти самата как се справяш в най-критичните моменти? 

Д-р Лора Маркам в книгата си „Спокойни родители, щастливи деца“ има една чудесна формула, която аз прилагам и за мен и моето семейство работи безотказно. Тя е следната:

Става скандал.

Това е симптом, че връзката ви с детето е нарушена. Значи, с неприемливото си поведение, то ви дава знак, че има нужда от вас. Ако в този момент направите рекапитулация колко качествено време сте обърнали на детето в последните дни/часове, почти сигурно е, че ще излезе, че не сте имали много време на истинска близост с него.  

Поемате дълбоко въздух и правите план.

Какво може да направите заедно с детето, за да се усетите отново близки? Игра преди лягане, дълга разходка с колелата, пазар само двамата и пица в мола, каквото би било приятно и на двете страни. 

Преразгледайте в момент на спокойствие.

Какви са причините довели до реакцията ви? Направете план как да реагирате различно, ако попаднете в същата ситуация.

Това е само една схема, която аз спазвам, но има много и различни пътища да стигнем до любимите си хора.

В основата, обаче, винаги са желанието да си свързан, обичан, обичащ и разбран. Детето винаги е готово да разбере родителя си, ако знае, че той също е на негова страна.

Кое ти дава увереност, че се справяш добре? Кога ти самата си казваш “Браво, Вики, справяш се чудесно!”?

Първо, аз не винаги се справям добре, но това не е болка за умиране. В позитивната дисциплина като подход към децата се казва, че „Грешките са чудесна възможност да се учим“. Харесвам тази идея. 

Иначе, аз сама си давам увереност. Не чакам от друг, защото само аз знам какво ми е коствало да достигна определен резултат.

Неща, които са неимоверно лесни, дори интуитивни за теб, може да са изключително трудни, дори непосилни за мен. 

Успехите, както и провалите (знам, че за някои хора провал е доста силна дума) ни служат само, за да ни дадат приблизителна представа къде сме спрямо целите си.

Празнувам успехите си, преоценявам провалите си и продължавам напред. Всичко друго е загуба на енергия и време. 

Много ми харесва как звучиш, но предполагам ще признаеш, че това е мнооого дълъг път.

Така е! Това е верую, което добих с времето.

За 20-годишното ми Аз, горната концепция беше непонятна.

Тогава живеех на принципа „всичко или нищо“ и понеже никога не смятах, че се справям добре, никога не си казвах „Браво, Вики!“.

Винаги чаках някой отвън да ми потвърди, че съм се справила добре, за да мога и аз да се зарадвам на успехите си.

Сега е ми е много по-лесно да си се потупам по-рамото, когато съм доволна от резултата или да си кажа „Е, тука яко се издъни. Следващият път му мисли повече!“ и да продължа напред.

Безсмислено e да инвестираме време и енергия в търсене на чуждото одобрение.

Това е като да искаш да се чувстваш у дома си на чуждо непознато място – може да ти пасне, може да не ти. Все пак не е задължително чуждото одобрение да ти донесе лично удовлетворение, особено ако се налага да погазваш принципите си, за да го спечелиш.

Вики, много ти благодаря за този откровен и сърдечен разговор 🙂 

Последвай Виктория Миндова тук:

• Личният блог на Вики – Clockwork Mama и страницата ѝ във фейсбук.
• Два подкаста, в които да я чуете заедно с Ели Мантовска в разговор за книгата „Спокойни родители – щастливи деца“ на д-р Лора Маркам – първа и втора част. 

Ела да си поговорим: