Бела Бенова: Свободата е безценна! 

Сподели:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Време за четене: 12 мин.

Интуицията винаги е права и винаги е в нас. Но често я заглушаваме. Затова обичам да пътувам сама – за да мога да чуя и най-вътрешния си глас

Здравей, Бела! Жалко, че не сме наживо или поне по радиото, за да видиш колко много се радвам, че ще си говорим. Как си днес?

Нали помниш Мечо Пух, че отговаря: „Не много как”? Е, днес съм „Много как!”

Поводът да те поканя е твоята най-нова книга – „ЕГОистини“. Обаче, ако позволиш, нека преди да поговорим за нея да въведем читателите в твоя свят. Ти си фотограф, пътешественик, навъртяла си за 13 години 13 000 км в 13 държави в Европа, за да снимаш морските фарове, пишеш и имаш вече няколко издадени книги. В същото време си завършила звукоинженерство в Техническия университет в София. Аз лично се запознах с теб в университетското радио, няма да казвам преди колко години, за да не се издадем и двете. Добавяме и страстта ти към шоколада и фактът, че си способна, както да работиш като фрийлансър, така и да ходиш на работа в офис. Пропускам нещо, нали?

Разбира се, ако това бе интервю за работа – щях да добавя още много. Но понеже въвеждаме публиката в моя свят – можем да добавим морските спортове (като любител) и фотоизложбите. И да се върнем на повода, за да не става твърде ЕГОистично интервю.

Ще ни разкажеш ли как се роди идеята за “ЕГОистини”? И най-вече кога намери време, за да я напишеш? Пандемията има ли нещо общо и фактът, че насила останахме закотвени на едно място с повече време за вглеждане и вслушване?

Нищо общо с пандемията. Само един стих от цялата книга е написан по време на и в някаква връзка с нея.

СКАЧЕНИ СЪДОВЕ

Пълни заведения.

Празни хора.

Той проима и продължение, точно месец по-късно, но не влезе в книгата, ето го:

ОТКАЧЕНИ СЪДОВЕ

Заведенията пълни. Отвън.

Хората – празни. Отвътре.

Заглавието на книгата се самопроизведе преди около 4 години, поради асоциативна игра на мисълта през 3 езика, но няма да казвам повече, защото ако превеждам книгата или има проект-продължение, тези асоциации ще ми трябват!

Допреди месеци стоя като празна папка на компютъра ми, докато един ден си казах „Да видим кои от всичките ми стотици стихове ще влязат в нея”. Вече имах предложение за издаване на стихосбирка и от мен се очакваше само да я предоставя. Избрах над 150 стиха. За щастие Камелия Кондова, която ми оказа честта да бъде редактор на книгата, много добре „надуши” тези от тях, които „са от друга книга, Бела, просто не са от тази, но и другата ще я направим!”

Обичам игрите на думи и ме възхити съчетаването на Истината – върховно божество в личния ми, далеч не пренаселен пантеон, с Егоиста – тази част от мен, за която приятелите ми твърдят, че не ми отива, но и не си отива.

Всеки цикъл в книгата също е заигравка с ЕГО-то: брЕГОве, алЕГОрии, на бЕГОм, нЕГОрими, и т.н. И в самите стихове също има подобна „словесна комбинаторика”, както и много думи, които съм си измислила – все пак това са над 100 страници ЕГОизъм.

Радвам се, че в издателство „Потайниче” харесаха и заигравките с думите, и визуалната концепция, която им предложих, като и те – както редакторът на книгата, рафинираха това, което си представях и резултатът, според мен, е чудесен! Това звучи съвсем ЕГОцентрично, но ще се извиня със заглавието!

Като времеви интервал, ЕГОистини се е разпростряла върху поне 2 десетилетия от живота и творчеството ми. Разбира се, има любови, има омрази, отмъщения, желания, мечти, търсения – всички основни теми, които вдъхновяват поезията. Има го – в цял цикъл! – и главният от пантеона – „моят господар и враг – любимият бог Бреме”. Естествено – има го и Морето, без него мен ме няма, така че – какво ЕГО би останало? О, и фарове има – на едно-две места само. Все пак – те си имат цяла друга книга, която миналата година излезе и на английски, за да запознава международните читатели с нашето море!

Бела, искрено пожелавам успех на новата ти книга! Оставям тук и линк към издателството, за да я намират бъдещите читатели по-лесно. А ако искате автограф на тази или друга книга на Бела – пишете ѝ – творческата страница с новини за книги и изложби можете да видите ТУК.

Сега – знаеш много добре, че трудно ще се измъкнеш от темата с фаровете 😉 А и съм сигурна, че не искаш. Ще обобщя съвсем накратко, но те моля ти дадеш повече вкус и светлина – през 2013 г. излиза от печат първата ти книга – „По пътя на пулсиращата светлина”. В нея са историите от твоето пътешествие с велосипед до българските фарове. След тази книга, ти и твои приятели, а впоследствие и сама, продължаваш всяка година да обикаляш и снимаш десетки фарове. Посетила си вече 13 държави в Европа, би ли разказала къде другаде си ходила?

2008 – цялото Румънско Черноморие

2009 – малко Гърция

2010 – Черна Гора, Хърватска, Словения (съвсем късичкото ѝ крайбрежие), малко Италия

2011 – малко Гърция, Европейска Турция – Босфор, Дарданели, даже Троя

2012 – остров Крит (голяма мечта, отложена от 2009!) и Южна Италия

2013 – малко Гърция и още малко Италия

2014 – 2015 – Нулеви, заради една катастрофа

2016 – Балтийското крайбрежие на Германия

2017 – две пътешествия: за компенсация на нулевите години: Пелопонес в Гърция и после цялото Полско крайбрежие

2018 – останалото от Германия – Северно море

2019 – голямата, 3 пъти отлагана мечта: Естония, Латвия, Литва – наведнъж, старт от Хелзинки, най-дългото пътешествие досега – 2800 км

Това са целенасочените, организирани „Велопътешествия по морските фарове”.

Извън тях, сумарно вече имам посетени 50 държави и снимани фарове в почти всички – даже някои „безморски”, като Австрия! Тези кадри са заснети при професионални и частни пътувания по други поводи, като някои са станали причина да планирам пътешествие в съответната държава. Дългите престои някъде обикновено са били източник на поетично вдъхновение, нещо, което почти не се случва по време на велопреходите – там съзнанието е постоянно ангажиране с твърде много промени и променливи. Много от стиховете в ЕГОистини са се родили по време на такива пътувания, като 5-те ми учебни стажа във Франция или 2-та месеца командировка в Ирландия.

Знам, че целенасочено не планираш повторно връщане, защото искаш да посетиш, колкото се може повече нови места. И все пак – имаш ли си любими места, точки от земното кълбо, към които завинаги си запазила личен сантимент, спомен, който ти е особено скъп?

Тези, които пазя на специално място в сърцето си, са обикновено „точки” – градче, пристанище, парк, гара, храм и са толкова ужасно много, че няма смисъл да изброявам. За повторно посещение съм набелязала конкретни градове или крайбрежни места, които съм видяла спорадично и искам да разгледам пак при цялостна обиколка – така беше например с Варнемюнде, Талин. Недоуспях да се насладя на Гданск, Рига, Вилнюс, поради собствената си … неадекватност, така че бих ги видяла отново. Ще се върна в Ирландия – все пак не съм я обиколила с колелото още!

Разкажи ни, моля, за твоята специална връзка с Ирландия?

Стъпих на асфалта на пистата на летището в Дъблин и разбрах, че принадлежа на това място. Звучи помпозно, но се оказа чак интимно. После навсякъде и местата, и хората, и … тюлените ме приемаха като своя. Изживях и единствения си досега миг на Поклонение към фаровете именно там, в Ирландия. И то на локация, където наснимах трите стари кули, а не се сетих, че същинският фар е 100 метра по-надолу по серпантините на пътеката към морето и го… пропуснах, нямам го заснет! Случайно? И тя, Случайността, е бог от личния ми пантеон.

Бела Бенова, Музей на Фотографията Казанлък

Понякога казваш, че плановете са излишни, но тази година, ако отново можем да пътуваме по-лесно, накъде ще се запътиш?

Именно в тази година планове не правя: където може – там! Следя разпоредбите, които влизат в сила в различните държави и стискам палци да може някъде, където и да е в Европа. Ако не – Трактор (колелото ми) ще покорява нов континент, където е разрешено! Само за Антарктида и той, и аз не сме готови… засега!

Сега насочвам погледите към твоя най-верен помощник, колелото. То, доколкото знам, дори не е твое, а на приятел. Освен, че пестиш от транспортни разходи поне донякъде, придвижваш се екологично, какво още добавя то към магията на пътуването?

Ето, Трактор още на предния въпрос се промъкна, знаел е, че без него не може! Да, колелото е на най-добрия ми приятел, който ми го остави преди … 18 години! – чак и аз не мога да повярвам! – да го карам и поддържам, защото замина за Америка.

Приятелите се чудят как може да ми харесва да ми е трудно и бавно (сравнено с кола), но за мен е ценно, че с тази скорост виждам всичко и се наслаждавам на видяното, а не да го оставям да профучи. И най-важното на този вид придвижване, е че се осъществява със собствена тяга – има зор, харчат се калории. А това е полезно за тялото и го поддържа в добра форма, както и помага на ума и съзнанието да се разтоварват, да са будни, комбинативни, активни.

Трактор е до такава степен част от тези пътешествия, че съм отказала да го сменям с по-подходящо за моя ръст и вида туризъм возило. Просто не мога – то е като участник, а не предмет. Както често споделям – аз си му говоря, по време на тези пътувания. А когато то започне да ми отговаря, разбирам, че е време да се прибера и да разтоваря напрежението.

И докато сме на тази тема – била си в много страни, разкажи ни как се отнасят с колоездачите в другите европейски държави, например, как се чувстваш на пътя там, ако направиш сравнение с България и местните “удобства”. Има ли добри примери, които би препоръчала на градските власти тук?

Германия беше рай! Естония – спокойствие! Не съм карала все още в Холандия, но сигурно и там, и в Скандинавието – ще е комфортно. В Италия беше забавно – много велосъстезатели, които подвикват, окуражават, радват се. Латвия ми беше шок, там е и най-омразната ми отсечка асфалтирано (пресилена дума!) трасе, която съм преминавала. В Румъния имаше често подобни предизвикателни отсечки. И в България ги има, твърде много. Всичко е до отношение – в държавите, където велосипедистът е наистина приет като участник в движението, има инфраструктура, в рамките на финансовите възможности на страната. В България, освен че няма пари, по-проблемното според мен е, че няма нужното отношение. А за съжаление трябва да призная и че голяма част от велосиБедистите са беда – и бедствие! – на пътя. Аз самата карах съвсем не по правилата преди да започна тези пътешествия и не се гордея с това.

Докато се подготвях за срещата си с теб, разбрах, че полагаш специални усилия, за да научиш поне десетина думи на езика, който се говори в държавата, където отиваш. Останах впечатлена, защото е изключително логично и казано от теб звучи много лесно и изпълнимо, но така ли е наистина? Разкажи ни какви езици владееш, колко бързо научаваш основни фрази за оцеляване на чужд терен. Ако се сещаш, може да ни споделиш и весели или не до там случки, свързани с комуникацията на език, който не владееш добре.

Освен български, който в чужбина ми е създавал повече проблеми, отколкото улеснения, в различна степен владея пет езика, а да използвам съвсем базово мога още два. Харесва ми, колкото и малко да знам и мога на даден език, да се опитвам, да постоянствам. А и хората го оценяват, ако ще само „добър ден” и „благодаря” да им кажеш по тяхному. Смешна случка е как в Полша, с лека хипотермия след няколко дни дъжд, успях да смъкна с близо 30% цената на квартира за същата вечер, преговаряйки на… немски (не говоря този език!) с баба полякиня, която категорично отказа да ме разбира на руски. И тук, поздрава и благодарността сторих на местния език, но вероятно я е умилостивил жалкият ми вид – прогизнала и с посинели устни.

Имам и един по-сериозен въпрос – вече споменахме, че невинаги пътуваш с приятели и че през последните години често пътешестваш сама, целият ти багаж е на колелото и спиш в палатка на непознати места. Придвижваш се с колело, освен това всички знаем, че фаровете не ги строят в центъра на града, минаваш през абсолютно непознати и диви места. Добавяме елемента със “сама жена на път” и естествено възниква въпросът – не те ли е страх понякога поне мъничко? Сигурно ти е писнало да отговаряш на този въпрос, но знаеш сама, че е важен – част е от оковите, които всеки носи в себе си и вади, когато иска да се оправдае за нещо, че не може-да-стане-точно-сега. Защото аз малко ще те издам – широката ти усмивка съвсем не значи, че минаваш лековерно и отгоре над нещата. Разкажи ни кои са основните правила за безопасност, които спазваш на път?

Само да вметна – има и доста фарове точно в центъра на града и са много любопитно вписани с него! Но често именно поради това се оказват изключително трудни за заснемане, особено ако нямам цял ден да чакам да се извъртят всички направления на светлината.

За безопасността – здрав разум, спокойствие, премисляне и подготовка. Трудна тренировка е това за мен, защото съм спонтанна до избухливост. О, и нещо, което открих благодарение на този начина на живот – правилото „говорѝ с хората” го наричаме в семейството ми. Информацията е друго от божествата ми – вярвам, че колкото повече зная за нещо, дори ненужни на пръв поглед детайли, толкова по-добре е за мен, по подготвена съм да управлявам или използвам това нещо. Практиката го доказва постоянно – няма ненужна информация, винаги всичко, което хората са ми казали, като ида да говоря с тях, ми е било от някаква полза.

За страха – страх ме, е разбира се, и понякога далеч не мъничко. А се е случвало да имам и непосредствен и основателен повод – като дойдат някакви хора нощем до палатката и коментират дали да не видят какво има вътре. Работя над страховете си и най-вече над усета, който винаги казва вярно „тук не нощувай” или „от тези две места, това е по-безопасно” или „с тези хора говори, ще ти помогнат”. Интуицията винаги е права и винаги е в нас. Но често я заглушаваме. Затова обичам да пътувам сама последните години – за да мога да чуя и най-вътрешния си глас. Не, че не се уплашвам и от него, понякога – той като не е приказвал толкова дълго, може да извади ужасяващи неща от мен самата.

Има и още един любопитен момент, за който не подозирах и силно ме впечатли – мигът, в който откриваш кое е твоето истинско призвание. Знам, че ще го разкажеш увлекателно, затова те моля да не пестиш от историята – какво се случи в годината, когато стана на 33? Днес в какъв ред би подредила страстите си в живота – радио, фотография, писане, пътешествия?

В 33-тата си година, преди да съм навършила този знаменателен брой, имах странно откровение. Докато си лежах, преуморена и болна, на корабната койка, след разходка из Лисабон, разбрах – ама все едно ми го вписаха в генетичния код, а не да го чуя свише! – че съм на този свят, за да разказвам истории. Учителката ми от детската градина, „другарката” Османлиева, 30 години по-рано, бе открила това единствена и първа от всички – семейство, приятели, ментори, любими. Тя и досега е първа – да ми честити рождения ден! Оттогава знам, че все едно в книга, във фотоизложба, в интервю, в раздумка на по питие с приятели, на лекция, която водя – аз трябва да разказвам! И го правя!

Да подредя страстите ще е много трудно, но все пак: Пътешествия, писане (върви комплект с четене, значи да кажем общо „литература”), фотография. Радиото е особен случай, но нека го сложим четвърто, общо с „музика”. Особено е като „първа любов” – не подлежи на сравнявания с последвалите. А около всички тези страсти има една сила, която ги свързва, за да бъдат наистина мои – Морето.

Позволих си този личен въпрос, защото безкрайно много хора прекарват живота си във вина – усещат, че не са на пътя си, не движат в правилната посока, но използват натрупаните години като оправдания. За радост, напоследък виждаме все повече примери за хора, които сменят роли и призвание без оглед на години и стаж. Ти си смел пример за всичко това, но аз няма да спестя вечния въпрос – каква е цената на свободата? И свобода ли е? “Колко” струва бягството на две колела за няколко седмици или месеци през годината? Какво се случва през останалото време, когато си затворена в някой офис или работиш някакви безкрайни часове?

Свободата е безценна! И най-ужасната цена съм готова да платя. Много неща съм жертвала в нейно име, ще продължавам да го правя. И не свободата да карам колело по фаровете месец-два годишно. Свободата на Избора. Онази Свободна воля, която ни е съборила от Рая и ни е направила земни, а ние сме забравили, че всеки ден трябва да я упражняваме, за да останем НА повърхността.

Когато правя нещо, което не ми е на сърце, но е нужно, за да „плати” някоя мечта, се старая и в него да намеря предизвикателство: да науча нещо ново, да развия или подобря умение, да оптимизирам ресурсите си, времето, резултата.

“Да съм здрава и с акъла си” е твоята надежда за бъдещето. Така поне казваш в едно интервю преди години. Днес, ще добавиш ли още нещо? Кола, пари, къща, нов звънец за колелото, по-шарен спален чувал

Да са здрави и с акъла си всички! Защото в наши дни никой не е дотолкова автономен, че да не зависи от менталното и физическото здраве на околните, особено на тези, които вземат решения за цели държави. Свободно движение по планетата – това искам и си пожелавам!

Бела, тук с огромна мъка натискам спирачки, защото искам да те питам поне още сто неща – но понеже те са вече по-философски, ще си обещаем среща в някой чуден подкаст и там ще си говорим на воля. Дотогава един последен въпрос – какво правиш, когато си просто една изморена жена, когато усещаш, че слагаш точка на нещо, а никак не ти се иска, когато някой друг слага точка, пък ти не си сигурна, че е дошъл моментът, когато духът ти не събира сили за полет, а трябва да станеш и да продължиш?

Еха, най-накрая! Чаках да ме изненадаш с абсолютно непредвидим въпрос – много малко журналисти са успявали, а ти го можеш! А този идва точно навреме – след броени дни ще разбера дали 42 наистина е отговорът на Въпроса. А именно напоследък ми се наложи да премина през най-лошата си година, не само по глобалните причини – имаше я изморената жена, много принудителни или решени от мен „точки”.

Когато нямам сила да стана и да полетя, лазя. Лазя, гърча се, влача се, но мърдам. Не спирам да мърдам. Само така има шанс да мога и да стана, и да продължа. Шанс. Не гаранция. Само шанс има. Но само така – докато мърдаме!

Блогът на Джандева